Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.03.2015 22:24 - Разумът и Вярата
Автор: animimi Категория: Други   
Прочетен: 537 Коментари: 0 Гласове:
1



            Вървейки по своя житейски път, неизменно достигаме до безбрежния океан на въпросите. Той ни съпътства през цялото ни пребиваване на земята, задава ни дилеми, които всеки от нас се стреми да разреши, гмуркаме се в него и това ни доставя удоволствие. Всяка частица от познанието, до която достигаме, всеки сантиметър, който успяваме да преплуваме, е като огромен дар. Малка победа, незначителна в необятната Вселена, но важна за нас. Питате ме какво е победа? Не, това не е да отидеш на война и да разгромиш противниковата армия, не е и да станеш най-могъщият човек на планетата, или поне не само. Победата е постигната, когато се почувстваме удовлетворени от направеното. Победа би било, ако си егоист, но се научиш да мислиш и за другите. Победа е, когато надвиеш не околните, а себе си. И се усъвършенстваш.

            И така отново поставяме един от многото философски въпроси, останали без отговор. Та нали това е философията- въпросите са по-важни от отговорите. Но все пак- как успяваме да победим? Да победим в нещо, да победим себе си, да достигнем до прозрение- не е лесно да направим това. Логично е да смятаме, че някаква сила ни води по пътя, показва ни накъде да плуваме, помага ни да не се удавим в огромния океан на нашите мисли и въпроси. Тук на помощ ни идва Разумът. Всеки ден чуваме какво ли не, свързано с него- “ мисли разумно”, “бъди разумен” и т.н. Сякаш, ако не е този Разум, ние не бихме могли да постигнем каквото и да било. А какво представлява той? Едно абстрактно понятие, за което, според мен, никой не може да даде точна дефиниция. Но е факт, че ни съпътства през целия ни живот. Хората сме единствените същества на планетата, които претендират, че притежават Разум и могат да го разбират и използват.

            “ Cogito ergo sum.” Помните ли тази сентенция? Тя е, може би, едно от най-известните философски прозрения. Когато Декарт казва, че мисли, той стига до извода, че Е, че съществува. А с какво свързваме ние мисловната дейност? Естествено, с Разума. Той е този, който твори всичко, случващо се с нас. Нима е възможно да достигнем до поставена цел без нито за секунда да се замислим какво правим, без “ да помислим разумно”?

            Тук биха ме прекъснали с друг въпрос- кое е това, което помага на Разума, има ли нещо, което обединява всичките ни цели и помисли в едно? Има и това е не друго, а нашата собствена Вяра. Отговорът ви изглежда елементарен, нали? Но не е, в него се крие много. Можем ли да постигнем нещо без да вярваме в него? Можем ли да живеем без упование, без надежда и същевременно с това да очакваме нещо да се случи. Това би било противоречие- едновременно не вярваме и искаме да постигнем дадена цел. Стигаме до логичния извод, че Вярата във всичките й проявления е нашата пътеводна звезда, тя свети над сътворените от Разума пътища и ги обединява в едно цяло.

            Колко е силна човешката вяра можем да видим всеки ден. Някои хора вярват, че има Бог, който ги пази и им показва вярната посока, други не вярват в него, а в собствените си умения и смятат, че те ще ги заведат до желаната цел, трети се оставят в ръцете на съдбата, отново защото вярват, че нищо не могат да променят и че е най-добре просто да пребивават на този свят без да се стараят излишно. Всички тези хора ще достигнат до някъде, но къде, това не можем да знаем. Но бъдете сигурни, че колкото по-силно вярваме в нещо, толкова по-вероятно е то да се случи.

            Срещали ли сте непоправим песимист? Предполагам, че да. Е, тогава знаете, че песимистът се отличава с това, че вечно не вярва, че е възможно да се получи нещо хубаво. Или може би прекалено силно вярва, че ще му се случи нещо лошо- изберете сами! Така или иначе, колкото повече си втълпява нещо, толкова повече то се превръща в реалност. Същото се отнася и за големите оптимисти- те привличат положителното към себе си.

 Достатъчен ли ми е Разум, за да постигна добри резултати в дадена сфера, стига ли ми той, за да помогна на някого, ще ме заведе ли до истинската ми същност, ще успее ли да ме накара да поправя себе си и собствените си грешки? Да, ще го направи, но не сам. До него винаги стои Вярата. Разумът ме води по пътищата на победата, а Вярата взима всичко, постигнато от мен, под крилото си и го превръща в едно цяло. А това цяло е моята същност, моето истинско Аз. То живее някъде в мен и чака да бъде открито, да покаже на света какво може и от какво има нужда.

            Ето я и същината на въпроса- нашето съзнание, нашите ценности, всички неща, в които вярваме. Независимо дали намираме упование в Бог, или повече възлагаме надежда на личните си таланти, всеки от нас има своя система от норми, която го прави личност. Ние вярваме в нещо и сме готови да отстояваме мнението си.

            Това, което постигаме се обединява от Вярата. Защото всяка наша постъпка е продиктувана от разбиранията и ценностите, с които живеем. Ако извърша нещо, в което не вярвам истински, за което смятам, че е грешка, никога не бих се чувствала победител. Ние побеждаваме тогава, когато постигнатото ни удовлетворява и радва. Искаме да стигнем до върха, а там да се обърнем към света с усмивка и да си кажем : “Аз успях, аз надвих себе си, надвих ограниченията и направих това, което желаех. А то допринесе не само за моето благо, но и за чуждото”.

            Не мога да твърдя, че победата винаги е свързана с положителното и хубавото. Да, има и случаи, в които нашата Вяра ни повежда към погрешен път и ни погубва. И не само нас, но и много други хора. Сляпата Вяра е най-страшното, на което можем да станем свидетели. Трябва да вярваме на околните и на заобикалящия ни свят, да му дадем всичко от себе си, но не й да го преиначаваме и да си мислим, че му помагаме чрез несъстоятелни действия.

            Виждаме, че Разум и Вяра отново се преплитат. И как иначе? Самите те са неделимо цяло. Когато Вярата спре да помага и започне да ни лъже, Разумът я възпира. Той е този, който ни нашепва, че септември не е май, че птиците не плуват на дъното на морето, а рибите не летят високо в небето ( или поне не в нашата реалност). Той напомня на Вярата да прогледне отново, а тя на свой ред се връща към ценностите си и ни кара да осъзнаваме кога извършаваме нещо нередно и кога нещо добро. Ние отново се връщаме на поетия път и продължаваме да плуваме смело напред. Успяваме да открием себе си, частица по частица започваме да се  разбираме. Знаем от какво имаме нужда, знаем и какво искаме да дадем на другите. Отново се чувстваме победители! Средновековният теолог и философ Августин представя именно тази връзка между Разум и Вяра- за земните неща човек трябва да подчини Вярата си на Разума, ако иска да живее в хармония със света.

            Е, сега вярвате ли, че Разумът твори пътищата на победата, а Вярата ги обединява? Разумът ни насочва накъде да вървим денем, а през нощите ни води Вярата. До нея е Разумът, който й помага да не ни подведе. Понякога те влизат в конфликт, но после се сдобряват отново. Така дочакваме новия ден и продължаваме смело напред. Ще преплуваме ли някога океана? Ще успеем ли да постигнем победа над всичко, над самите себе си? Според мен, не. Може би ще стигнем до брега, но няма да останем на него завинаги. Отново ще възникнат нови и нови въпроси и ние пак ще се гмурнем в дълбините на познанието. Ще побеждаваме в едно или друго, ще се борим срещу вълните и така докато светът съществува. А нашата Вяра ще бди над пътя ни, ще ни напътства, ще ни помогне да намерим липсващите парченца от нас. Най-важното е никога да не я губим. Но дори и да се отклоним по път, до който тя не достига, можем  да поседнем на някоя самотна скала, да помислим разумно и да я почакаме. А ако не дойде, ще се върнем и ще я намерим.




Тагове:   философия,


Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: animimi
Категория: Други
Прочетен: 18721
Постинги: 9
Коментари: 0
Гласове: 4
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031